Тодор Колев - Леа Иванова и Еди Казасян - Колекция грамофонни плочи
-
цената на всеки албум е различна - пишете за инфо на лични
Отговарям бързо
-
1979 - Леа Иванова - Леа - ВТА 10412
1983 - Леа Иванова, Еди Казасян – ВТА 11084 ‎– Souvenir
-
1983 - Тодор Колев ‎– Клоун - ‎ВТА 11073 ‎– ВТА 11074 - 2 плочи
1986 - Тодор Колев Изпълнява Басни от Банчо Банов - м. Александър Йосифов, ар. Иван Пеев
1990 - Тодор Колев ‎– Немам Нерви ‎– ВТА 12634
-
Тодор Колев / НЛО - ВТК 3976 - Чистачките - Писмо до Сицилия - ПРОДАДЕНА

-
Леа Иванова
е родена на 13 август 1923 година в Дупница. Нейният артистичен псевдоним - Леа - означава "лъвица". Тя е най-голямата легенда на българската забавна музика! Като малка живее в Истанбул (Цариград), където пее в Детския хор на Българската екзархия. В началото на 40-те на миналия век заминава за София с намерението да следва в Художествената академия. Влечението й към музиката е по-силно и тя започва като солистка на джаз оркестъра към читалище "Славянска беседа" (б.р. читалището е основано от словенеца Антон Безеншек, който е създател на българската стенография). Утвърждава се с оркестъра "Оптимистите", с който работи до 1956-та. За кратко е интернирана в поправителния лагер в с.Ножарево (Силистренска област) - "...за леко поведение и пеене на упадъчна западна музика...". (Много интересен е фактът, че в този лагер освен другите интернирани, са въдворени много жени "с леко поведение", т.е. проститутки от цялата страна; голяма част от тях си намират по-късно съпрузи, женят се и напускат лагера). Нейна визитна картичка стават песните "ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ" и "Чико от Порто Рико". От 1957-ма започва сътрудничеството й с Еди Казасян (брат на Вили Казасян), което продължава близо 30 години. Той е и голямата любов на певицата! В началото на 70-те прави кавър на песента "Che sara" на Хосе Фелисиано под името "Спри до мен":

В периода 1963-1983 година работи предимно във вариетета и шоупрограми от висока класа в Западна Европа. Изпълнява най-разнообразен репертоар. На практика е обиколила почти целия свят! През 1980-та прави концертно турне с Естрадния оркестър на Комитета за телевизия и радио, а това през 1985-та е последното в нейната богата творческа биография. През 80-те записва нови песни по стихове на известни български поети и по музика на Еди Казасян ("Неграмотно сърце", "Би трябвало да имам два живота", "Тръгвам си без шум"). Има издадени албуми от фирмите "Qaliton" (Унгария), "Electrorecord" (Румъния), "Deutsche Vogue" (Германия).

При едно от завръщанията си в България през 1983 г. Леа Иванова получава втори инсулт и остава, за да се възстанови. При този инсулт Леа е парализирана наполовина. Трудно движи единия си крак и лявата ѝ ръка остава неподвижна, прикована към тялото ѝ. Въпреки направената в Париж възстановителна операция, Леа е загубила гласа си и чувството си за ритъм. С много усилия на волята се научава да ходи отново на висок ток, както и да пее в полуречитатив, характерен за нейните късни записи. Тъй като не може вече да пее суинг, тя се примирява с композираните от съпруга ѝ, Еди Казасян, песни, които тя преди инсулта никога не е харесвала. Въпреки трудностите, Леа продължава да пее и да изнася концерти в България и в чужбина. Повикана е отново на турне от управителя на престижното вариете „Кайвохуоне“ в Хелзинки. В София прави серия концерти, няколко месеца наред, заедно с Тодор Колев в „Новотел Европа“.

Умира на 28 май 1986 година в София. През 1988 издателство "Музика" издава книга, посветена на Леа Иванова - "Би трябвало да имам два живота". Тя е съставена от Георги Георгиев и Еди Казасян. Интересът към личността и песните й се възражда през 90-те след появата на кавъра на песента й "Шушу-мушу" изпълнен от Мариус Куркински. През 1999-та излиза филмът "Страсти за Леа" по сценарий на Еди Казасян.

Една от любимите й снимки е тази с клоунския нос. Често си слага такъв - червена, куха, пластмасова сферичка. А под нея усмивката - широка, лакома, истинска. Ето я - Леа Клоунесата. "Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната - какво пък! Може би наистина съм щастлива...", казва Леа, надянала на лицето си своята маска - тази на вечното щастие.
-
-
Тодор Колев
е български актьор, комик, певец, музикант и шоумен.
9-годишен, свири великолепно на цигулка, после продължава и със саксофон и акордеон. Музиката е в кръвта му, самият той по-късно признава, че нотите му помагат да прави това, което не може да покаже нито в театъра, нито в киното. През целия му живот, музикантът в него винаги върви плътно до артиста и винаги му дава крачка напред в изкуството.
Още в младежките си години, Тодор показва, че не е лесен характер. Заради страстта си към джаза, е изключен е от комсомола. Наричат го Адама заради името на шивашкото ателие на баща му в Шумен.
По-късно, в театралната школа демонстрира схващания, които не се харесват на ръководството и е разпределен за наказание в Смолянския драматичен театър. Още в зората на изявите си приковава вниманието със забележителната си виталност и способността да разсмива като герой от нямото кино. Играе в цяла България - в театрите в Смолян, Шумен, Пловдив, „Сълза и смях”, театър „София”. Зад гърба си оставя десетки комедийни и драматични роли, които няма как да бъдат изиграни от друг. Създава така плътни образи, че героите му заживяват свой собствен живот.

Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (1965 г.). Надхитря с успех комисията при приемането си, като обува обувки с високи токове и преправя гласа си на по-дебел, защото тя пускала артисти с мастита фигура и мощен глас.

Участва в над 40 игрални филма, сред които „Цар и генерал“, „Козият рог“, „Иван Кондарев“, „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Опасен чар“.

Страхотната комбинация между музикалната му дарба се съчетава с артистичния му талант. В края на 1975 г. голям успех има негова грамофонна плоча, която обаче по-късно е спряна, а актьорът е обявен за дисидент.

Комикът разсмиваше хиляди само с едно мимика на подвижното си лице, докато самият той пускаше една малко крива и иронична усмивка. Изострената му критичност никога не го оставяше безразличен и често бе доста крайно саркастичен. Абсурдите в държавата поднасяше по неговия си начин - привидно сдържан, с вроден аристократизъм. Зад хумора надникваше лицето на безпощадния бунтар. Без да разиграва лицемерен моралист, сурово разголваше докрай грозните истини от живота. „Тодор Колев не бе любител на закъснелите въздишки, умуванията, дърдоренето. С кралско достойнство на човек, който знае ценността си, той им обръщаше гръб. Той беше крал, който предпочиташе мелодията на циганската цигулка – непредвидима, капризна, истинска, увличаща…”, много точен е в описанието си Юрий Дачев в „Литературен вестник”.

„Как ще ги стигнем…” е чиста проба авторско предаване на Тодор – той измисля сценария, смешките и скечовете, разказва ортакът на Адама. В автобиографичната си книга, Колев обяснява успеха на „Как ще ги стигнем...” така: „При мен нещата стават тогава, когато разбера, че хората ми имат доверие. Като човек съм склонен към апатия, малко ми трябва да изпадна в депресивно състояние. Приличам на цветенце, препикаеш ли го, повяхва. Никога не съм бил самодоволна патка, която мисли, че може всичко. Затова, когато Хачо ме убеди, че има нужда от такъв жанр и от подобно заглавие, започнах с желание, знаех, че в крайна сметка той стои зад него. А не аз да си чеша крастата и да си задоволявам амбициите.” „Как ще ги стигнем...” получава „Златен пъпеш” в категорията шоу предавания, като Адама носи истински пъпеш в ръка на сцената и казва: „Няма какво да го разрязваме сега тука и да се излагаме пред чужденците. Ще го подаря на едно момче, което е много мераклия да ме пунтира...” И хвърля плода на Слави Трифонов, който седял на петия или шестия ред в залата.

още обяви в профила Грамофонче